Писмо на Чарли Чаплин до дъщеря му Жералдин

/ Писмо на Чарли Чаплин до дъщеря му Жералдин /


Моето момиче,

Сега е нощ. Всички невъоръжени воини в моята малка крепост заспаха. Не са будни нито брат ти, нито сестра ти. Дори майка ти вече спи. Едва не събудих заспалите птички, докато стигна до тази полусветла стая.

Толкова съм далеч от теб! Но нека ослепея, ако макар и за миг твоят портрет е изчезнал от очите ми. Той е тук - на масата, тук до моето сърце. Но къде си ти? Там, в приказния Париж, танцуваш на величествената сцена на Шан з’Елизе. Знам това, а сякаш в тихата нощ чувам стъпките ти, виждам очите ти да блестят като звезди в зимната тъмнина.


Чух, че твоята роля в този празничен и светъл спектакъл е ролята на персийската красавица, пленена от хан Тартар. Бъди красива и танцувай! Бъди звезда и сияй! Но ако възторзите на публиката те опияняват, ако ароматът на цветята, изпратени до тебе, те замае, ти седни в един ъгъл, прочети писмото ми и се вслушай в гласа на своя баща!

Аз съм твоят баща, Жералдин! Аз съм Чарли Чаплин! Знаеш ли колко нощи съм седял до твоето легло, за да ти разказвам приказки, когато ти беше малка - за спящата красавица, за чудния дракон в полето… А когато сънят идваше в старческите ми очи, аз му се надсмивах и казвах: “Върви си! Аз спя с мечтите на моята дъщеря!”

Виждах тези мечти, Жералдин, виждах бъдещето ти, днешния ти ден! Виждах едно момиче да играе на сцената, една фея да танцува по небето. Чувах публиката да казва: “Виждате ли това момиче. Това е дъщерята на стария шут. Помните ли как се казва- Чарли! Да! Аз съм Чарли! Аз съм старият шут! Днес е твой ред. Танцувай! Аз танцувах в широк и скъсан панталон, а ти - в копринена рокля на принцеса. Тези танци и шумът на аплодисментите ще те издигат понякога в небесата. Иди! Иди и там! Не се завръщай на земята! И гледай живота на хората, живота на ония улични танцьорки в крайните квартали, които играят гладни и треперят от студ и беднотия. Аз бях като тях, Жералдин! В ония нощи, в ония приказни нощи, в които заспиваше с моите приказки, аз оставах буден. Гледах твоето лице, усещах ударите на сърцето ти и се питах: ” Чарли! Нима това котенце ще те познае някога?” Ти не ме познаваш, Жералдин… Колкото и приказки да съм ти разказвал през ония далечни нощи, своята приказка аз никога не съм ти разказвал… А тя също е интересна… Приказка за един гладен шут, който танцуваше и пееше в бедните квартали на Лондон, а после събираше милостиня. Това е моята приказка!

Аз съм вкусил глада, зная какво значи да бъдеш без покрив! Нещо повече! Аз съм изпитал унизителната болка на скитника шут, в чиито гърди бушуваше цял океан от гордост, а трябваше подхвърлените монети да го пресушават! Но въпреки това аз съм жив, а за живота обикновено малко се говори. По-добре да говорим за теб. След твоето име, Жералдин, е моето - Чаплин. С него повече от четиридесет години съм разсмивал хората на земята. Но аз съм плакал повече, отколкото те са се смели, Жералдин! В света, в който ти живееш, не съществуват само танци и музика! В полунощ, когато излизаш от големия салон, ти забрави богатите почитатели, но не забравяй да попиташ шофьора на таксито, който те отвежда у дома, за неговата жена. И ако е бременна, ако няма пари да купи дрешка на детето, ти сложи пари в ръката му. Казал съм в банката да изплащат тези твои разходи. Но за другите - ти трябва да изпращаш точната сметка! От време на време с метрото или с автобус ти разглеждай града, разхождай се. Гледай хората! Вдовиците и сираците гледай! И най-малко по един път на ден си казвай: “И аз съм една от тях!”

Да! Ти си една от тях, моето момиче!Нещо повече! Изкуството, преди да даде на човека крила, за да излети във висините, обикновено му счупва краката. И когато дойде момент, в който ти почувстваш себе си над публиката, веднага напусни сцената. Иди с първото такси в околностите на Париж. Аз много добре ги познавам. Там ще видиш танцьорки като теб - даже и по-красиви от теб, и по-горди от теб. Там от ослепителния блясък на прожекторите на твоя театър няма и следа! За тях прожектор е луната. Погледни! Добре погледни! Не танцуват ли по-добре от теб? Признай си, моето момиче! Винаги има някой, който танцува по-добре, който свири по-добре! И знай - в семейството на Чарли никой не е бил толкова груб, за да може да наругае един файтонджия или да подиграе просяка, седнал край Сена. Аз ще умра, но ти ще живееш. Искам ти никога да не живееш в бедност. Заедно с това писмо ти изпращам и един празен чек. Колкото искаш пиши на него. Но когато харчиш два франка, не забравяй да си кажеш, че третата монета не е твоя. Тя трябва да принадлежи на непознатия мъж, който се нуждае от един франк. А него ти лесно можеш да го намериш. Поискаш ли да видиш тези непознати бедняци, ти можеш навсякъде да ги откриеш. Ако говоря с теб за пари, правя това, защото познавам измамната сила на тези дяволи.

Знаеш ли, дълго време съм прекарал в цирка. И винаги съм се безпокоял за играчите. Но трябва да ти кажа една истина, моето момиче - хората падат по-лесно от твърдата земя, отколкото играчите от нестабилното въже. Може би някоя вечер блясъкът на най-скъпия диамант ще те измами. В същата тази вечер този диамант ще бъде твоето нестабилно въже и падането ти е сигурно. Може би един ден красивото лице на някой принц ще те измами. В същия ден ти ще бъдеш неопитен въжеиграч, а неопитните въжеиграчи винаги падат. Не продавай сърцето си за злато и накити. Защото най-големият диамант е Слънцето. За щастие той блести на лицето на всеки човек. И когато някой ден се влюбиш в някой мъж, ти бъди цялата с него. На майка ти съм казал да ти пише за това. Тя по-добре познава любовта от мен. На нея по й приляга да говори за това…

Твоята работа е много трудна. Аз знам това. Твоето тяло е покрито само с парче коприна. Заради изкуството може и гол да се появиш на сцената, но да се върнеш оттам по-облечен и по-чист. Но нищо друго и никой друг на този свят не заслужава да вижда даже и ноктите на краката на едно момиче. Голотата е болест на нашето време. Аз съм стар и може би думите ми звучат смешно. Но според мен твоето голо тяло трябва да принадлежи на този, който обича голата ти душа. Не е страшно, ако твоето убеждение за това е отпреди десет години, от времето, което си отива. Не се бой - тези десет години няма да те състарят. Но както и да е, искам ти да бъдеш последния човек, който става поданик на острова на голите!

Знам, че синове и бащи винаги са били във вечен двубой! С мене, с моите мисли воювай, моето момиче. Аз не обичам покорните деца. И преди да капнат сълзите от очите ми върху това писмо, и искам да вярвам - тази вечер е Коледа, вечер на чудеса. Искам да стане чудо - ти наистина да си разбрала всичко, което искам да ти кажа. Чарли е остарял вече, Жералдин! Рано или късно, вместо с бяла коприна на сцената ти ще трябва да се облечеш в черно, за да дойдеш на моя гроб. Сега не искам да те безпокоя. Само от време на време се поглеждай в огледалото, там ще ме видиш. Кръвта ми е в твоите вени. Искам даже тогава, когато в моите вени кръвта пресъхне, да не забравяш баща си - Чарли! Аз не бях ангел, но доколкото можах, се стремях да бъда човек.Опитай и ти!

Поличбата, Очи, Любов

И сякаш времето спря, а Всемирната душа се появи пред него с цялата си сила. Когато видя черните й очи, колебаещи се между усмивката и мълчанието, разбра най-важната и най-мъдрата част от Езика, на който го­вореше светът и който всички хора на земята дълбоко в сърцата си бяха способни да разберат. Тя се наричаше Любов и бе по-стара от хората и от самата пустиня, но въпреки това се появяваше отново със същата сила навсякъде, където два чифта очи се срещнеха, както се срещнаха тези два чифта очи до един кладенец. Накрая устните избраха усмивката и това бе поличба. Поличбата, която, без да знае, момчето бе чакало през целия си живот и която бе търсило в овцете, в книгите, в крис­талните съдове и в мълчанието на пустинята.Това беше най-чистият Световен език, без никакви обяснения, защото Вселената не се нуждае от обясне­ния, за да продължи пътя си в безкрайното пространст­во. В този момент момчето разбра единствено, че е за­станало пред жената на своя живот и че тя сигурно го знае, без да са нужни никакви думи. Беше убедено в то­ва повече, отколкото във всичко останало на света

ОТРЕЗНЕЙТЕ – НЕ КОСТОВ Е ВИНОВЕН

ОТРЕЗНЕЙТЕ – НЕ КОСТОВ Е ВИНОВЕН ЗА
ВСИЧКО

Българската държава съществува повече от 1300год. в последните близо 70год. се управлява (стопанисва) от българските комунисти и техните наследници.
Днес бившите комунисти, бившите сержанти от УБО и ДС са най-богатите хора в страната.
Те „бившите” притежават не просто парите, а пътят към тях. Притежаваха механизма за да ограбят държавните предприятия и АПК в началото на прехода и го направиха, имаха възможността да станат едри земевладелци след връщането на земята и станаха, имаха шанса да откраднат 1.5 милярда долара от българските банки по времето на Виденов и ги откраднаха, днес имат възможността „коректно” или не да усвояват европейски милярди и го правят.
Притежават уви и един друг механизам, този да казват на всички нас кое е правилно и кое не е. Да изкарват Гоце (първанов) пръв европеец, да назначават престъпници в борбата с престъпноста, да създават и отглеждат политическите си „противници” даже да създават илюзията, че сме щасливи пак благодарение на тях.
И да на този фон трябва да има виновен и най- добрият виновник винаги е Костов.
И той е виновен.
Виновен е за дето стабилизира икономиката и валутата на фалиралата държава България, виновен е за това, че извади нас и същата тази фалирала държава от Съветско-Азиатската безпътица и ни сложи на пътя за Европа, Виновен е с вината си, че пътуваме свободно като бели хора учим и работим по цял свят , затова че остави България като развиваща се икономика със силно намален външен дълг също е виновен।
Само ние обикновенните хора не сме виновни за нищо, не сме винони за това, че забравяме бързо и НЯМАМЕ, способността или самочувствието да дадем оценка на собствения си живот.
Не сме виновни сега но след 20год. когато нашите деца ни попитат – Защо сме най- бедната страна в Европа? Какво ще отговорим тогава?Ооо да отговора е лесен, Костов е виновен.

Не съм избягал

Не усещаш ли, че слънце, вяра и звездисамо в локвите под теб проблясват?Не усещаш ли сега, където и да си,че ти си тук - не си избягал?!Дадоха ти тъпа роля в нечия игра,искат да си вечно сив и мрачен...Спомняш ли си откога навън не си крещял,че ти си тук - не си избягал, нали, не сиизбягал...Припев:Няма, няма да вървя с наведена глава,ще намеря смисъл да остана,Няма, няма да вървя с наведена глава,нали съм тук - не съм избягал...Някой построи за тебе свят от сив бетони ти съчини мечти безцветниТрябва да оставиш смело някаква следаче ти си тук - че не си избягал, нали, не сиизбягал...

Камък и пясък, преходно и вечно...

Двама приятели вървели из пустинята и в някакъв момент се скарали, и единият ударил другия। Тогава другият написал на пясъка: днес, в този ден, вървяхме из пустинята и моят приятел му удари и много ме заболя, не само физически. След това стигнали до оазис и същият този човек влезнал да плува във водоема и за малко да се удави. Тогава същият приятел скочил и го извадил, и му спасил живота. Тогава той седнал на един камък и на него издълбал надписа: днес моят приятел спаси моя живот. Тогава другият попитал, защо единия надпис направи върху пясъка, а другия - върху камък. Човекът отговорил, защото времето, вятъра, прошката ще забрави, ще изтрие тази обида, която ми нанесе моят приятел, когато ме удари, но когато е изписано върху камъка, това е много по-траен спомен за това, което той направи за мен и спаси моя живот".

Времето, вятъра, пясъка, прошката винаги помагат да забравим обидата, провала, лошия спомен....

Нека има повече мигове, който да напишем със сърцето си, нека има повече неща който да не се налага да забравяме......