Мотивация чрез памет

Поклон пред паметта на Стив Джобс и ето цялата негова реч:
За мен е истинска чест да бъда сред вас в деня на вашето дипломиране в един от най-добрите университети в света. Истината е, че аз така и не успях да завърша колеж. И никога не съм бил толкова близо до церемония по дипломиране, колкото днес. Днес, искам да ви разкажа три истории от своя живот. Нищо кой знае колко грандиозно, просто три истории.

Първата история разказва за свързването на точките.
Прекъснах следването си в колежа Рийд след първите 6 месеца, но след това останах с прекъснати права още 18 месеца преди окончателно да напусна. Защо прекъснах? Така е било решено още преди да се родя. Биологичната ми майка е била млада, неомъжена студентка и тя решила да ме остави за осиновяване. Тя много искала да бъда осиновен от хора с висше образование и всичко било уредено, така че след раждането мои родители да станат един адвокат и неговата съпруга. Само че, когато съм се родил те решили в последния момент, че искат момиче. И така „следващите“ бъдещи моите родители, които били в списъка на чакащите получили позвъняване посред нощ с въпроса: „Имаме едно непредвидено бебе, което е момче – искате ли го?“. Те отговорили: „Разбира се“. Биологичната ми майка след това разбрала, че майка ми никога не е ходила в колеж, а баща ми изобщо не е завършил гимназия. Тя отказала да подпише финалните документи за осиновяване. Отстъпила чак след няколко месеца, когато родителите ми обещали, че аз ще отида в колеж. Така започнал моят живот.

След 17 години аз наистина отидох в колеж. Но наивно избрах колеж, който беше скъп почти колкото Станфорд и всичките спестявания на моите родители бяха похарчени за таксата ми за образование. След шест месеца не виждах смисъл в това образование. Нямах никаква представа какво искам да направя с живота си и колежът също не ми помагаше да намеря отговора на този въпрос. И в този момент аз осъзнах, че съм похарчил парите спестявани от родителите ми през целия им живот. Затова реших да прекъсна и се надявах, че нещата ще се подредят добре от само-себе си. По онова време изпитвах ужасен страх, но поглеждайки назад, това беше едно от най-правилните ми решения. В момента, в който прекъснах вече можех да не посещавам задължителните дисциплини, които не ми бяха интересни и да се запиша в други курсове, които ми бяха интересни. Не всичко беше приятно. Нямах стая в общежитието, така че спях на пода в стаите на приятелите ми. Връщах бутилки от Coca Cola за 5 цента и с тези пари си купувах храна. И изминавах по 11 км. всяка неделна вечер до другия край на града, за да получа едно добро ядене на седмица в храма на Харе Кришна.

Беше чудесно! И голяма част от това, с което се сблъсках благодарение на своето любопитство и интуиция, по-късно се оказа безценно. Нека ви дам един пример. По онова време Рийд Колидж предлагаше може би най-добрият в цялата страна курс по калиграфия. В цялото студентско градче всеки плакат, всеки етикет, всяка табела бяха написани на ръка с прекрасни букви. Понеже се водех прекъснал и не трябваше да посещавам задължителните лекции, реших да се запиша в курса по калиграфия и да се науча да правя това. Така разбрах какво са серифни и несерифни шрифтове. Изучих разликата между разстоянието в различните буквени комбинации и всичко онова, което прави един красив надпис – възхитителен. Всичко това беше красиво, историческо, артистично и фино по начин, който беше недостъпен за науката. И аз бях запленен от тази красота.

Нищо от това не изглеждаше да има практическо приложение в живота ми. Но след десет години, когато създавахме първият компютър Макинтош, всичко си дойде на мястото. И вградихме всичко това в дизайна на Мак. Това беше първият компютър с красива типография. Ако не се бях записал в онзи курс в колежа, Мак никога нямаше да притежава множество различни, красиви и пропорционални шрифтове. И тъй като Уиндоус просто копира Мак, много е вероятно да го няма и в никой друг персонален компютър. Ако не бях прекъснал, никога нямаше да се запиша в този курс и персоналните компютри може би нямаше да имат сегашната си чудесна типография. Разбира се, беше невъзможно да се свържат точките докато бях в колежа. Но десет години по-късно и гледайки назад всичко изглежда много ясно.

Пак ще повторя: Не можете да свържете точките гледайки напред в бъдещето. Можете да ги свържете само, гледайки назад във времето. Затова трябва да вярвате, че точките някак си ще се свържат в бъдещето ви. Трябва да вярвате в нещо – вашата воля, съдба, живот, карма, каквото и да е. Защото вярата, че нещата ще се подредят с времето ви дава увереността да следвате сърцето си, дори когато това ви извежда извън добре-утъпкания път – и това ще направи цялата разлика в живота ви.

Моята втора история е за любов и загуба.
Аз бях късметлия. Аз открих с какво искам да се занимавам рано в живота си. Воз и аз създадохме Apple в гаража на родителите ми когато бях на 20. Работихме здраво и за 10 години Apple се разрасна от нас двамата в един гараж до 2-милиардна компания с над 4000 служители. Тъкмо бяхме пуснали на пазара най-доброто си произведение – Макинтош, една година по-рано и аз току-що бях навършил 30 г. И тогава ме уволниха. Как може да бъдете уволнени от компания, която сте създали? Тъй като Apple се разрастваше, ние наехме на работа човек, който аз смятах за много талантлив, за да управляваме заедно компанията. Първата година нещата вървяха добре. Но после нашите възгледи за бъдещето започнаха да се разминават и накрая трябваше да се разделим. Когато това се случи, бордът на директорите застана на негова страна.

Така на 30-годишна възраст аз бях извън бизнеса. И то доста публично изгонен. Това, което беше център на живота ми си отиде. Беше ужасно. В продължение на няколко месеца не знаех какво да правя. Чувствах, че съм разочаровал предишното поколение предприемачи. Че съм изпуснал щафетата, която ми бе предадена. Срещнах се с Дейвид Пакард и Боб Нойс и се опитах да им се извиня за това, че прецаках нещата. Бях се провалил публично и дори мислех да напусна Силиконовата долина. Но нещо бавно започна да ми се изяснява – осъзнах, че все още обичам това, което правя. Обратът на събитията в Apple не беше променил ни най-малко това. Бях отхвърлен, но все още бях влюбен. И тогава реших да започна отначало.

Тогава не го осъзнавах, но уволнението ми от Apple беше най-доброто, което можеше да ми се случи. Бремето на успеха беше заместено от лекотата да си отново начинаещ, 8да си по-малко уверен в каквото и да е. Това ми даде свободата да навляза в един от най-творческите периоди от живота си. През следващите пет години създадох компания, наречена Next и друга компания – Pixar. Влюбих се в една невероятна жена, която стана и моя съпруга. Pixar създаде първият в света компютърно генериран анимационен филм – „Играта на играчките“ – и днес е най-успешното анимационно студио на света. В забележителна поредица от събития, Apple закупиха Next, аз се завърнах в Apple и технологията, която създадохме в Next е в сърцето на сегашното възраждане на Apple. А Лорийн и аз създадохме прекрасно семейство.

Сигурен съм, че това нямаше да се случи ако не бях уволнен от Apple. Лекарството, което погълнах беше ужасно на вкус – но предполагам, че пациентът е имал нужда от него. Понякога животът ви удря с тухла по главата. Не губете вяра! Убеден съм, че единственото нещо, което ми даваше сили да продължа напред бе, че обичах нещата, с които се занимавах. Трябва да откриете в какво сте влюбени. И това се отнася не само за работата ви, но и за хората в живота ви. Работата ще запълни огромна част от живота ви и затова единствения начин да сте наистина доволни е да занимавате с нещо, което смятате за страхотно. А единственият начин да се занимавате със страхотни неща е да сте влюбени в това, което правите. Ако още не сте го намерили – продължете да търсите. Не се носете по течението! Както и с всичко останало свързано с чувствата – сърцето ще ви подскаже, когато сте го открили. И като всяка добра връзка, тази също ще става още по-добра с времето. Така че, продължавайте да търсите и не се отказвайте!

Моята трета история е за смъртта.
Когато бях на 17, прочетох една мисъл, която гласеше следното:
„Ако живеете всеки свой ден сякаш е последен в живота ви – един ден със сигурност ще се окажете прави!“
Тази мисъл ме впечатли силно и от тогава вече 33 години всяка сутрин се поглеждам в огледалото и се питам: „Ако днес беше последният ден от живота ми, щях ли да направя това, което се каня да направя сега?“. И когато няколко дни подред отговорът е „Не“, знам че трябва да променя нещо. Да помня, че скоро няма да сме между живите е най-важното средство, което ми помага да взема големите решения в живота си. Защото почти всичко – всички външни очаквания, цялата гордост, целия страх от неудобство или провал – тези неща просто се строполяват пред лицето на смъртта и остава единствено истински важното. Да помниш, че си смъртен е най-добрият начин, който аз знам, за да се избегне капана на представата, че има какво да загубиш. Вече си гол. Няма причина да не следваш сърцето си.

Преди около година диагностицираха рак в тялото ми. В 7.30 ч. сутринта ми направиха скенер, на който ясно личеше тумора в панкреаса ми. Аз дори не знаех какво е панкреас. Лекарят ми каза, че почти със сигурност този тумор е от неизлечимия тип и че ми остават от 3 до 6 месеца живот. Моите доктори ме посъветва да си отида вкъщи и приведа нещата си в ред, което на техен език означава „приготви се да умреш“. Това означава да се опиташ само за няколко месеца да кажеш на децата си всичко онова, което си мислел да им кажеш в следващите 10 години. Означава също и да се увериш, че си подредил нещата си – така, че да улесниш семейството си максимално. Означава и да си вземеш сбогом.

Живях с тази диагноза онзи ден. По-късно същата вечер ми направиха биопсия. Вкараха ендоскоп в гърлото ми, през стомаха, чак до вътрешностите ми, боцнаха с една игла панкреаса ми и взеха няколко клетки от тумора. Аз съм бил под упойка, но жена ми, която присъстваше, ми разказа, че когато погледнали клетките под микроскоп лекарите се разплакали. Оказало се, че това е много рядка форма на рак на панкреаса, която е лечима чрез операция. Бях опериран и за щастие сега съм добре. Тогава бях най-близо до смъртта и се надявам това да остане така поне за няколко десетилетия напред. Тъй като съм го преживял, сега мога да ви говоря за това с малко по-голяма увереност, отколкото когато смъртта беше само полезна, но абстрактна концепция. Никой не иска да умира. Дори хората, които искат да отидат в рая не искат да умират, за да стигнат там. В крайна сметка, смъртта е ще е краят на всички ни. Никой не я е избегнал. И така трябва да е, защото Смъртта е може би най-добро изобретение на Живота. Тя е агентът на промяната. Тя прочиства старото, за да даде път на новото.

Точно сега – вие сте новото, но някой ден, не много далеч, вие също ще остареете и ще бъдете отстранени от пътя. Съжалявам, че драматизирам, но това е истината. Времето ви е ограничено, затова не го губете, за да живеете живота на другите. Не влизайте в капана на догмата да живеете според мисленето на другите. Не позволявайте чуждите мнения да заглушат вашия собствен вътрешен глас. И най-важното: имайте кураж и следвайте сърцето си и своята интуиция. Те някак си вече знаят какви всъщност искате да станете. Всичко друго е маловажно.

Когато бях млад излизаше списание, наречено „Каталог на Земята“, което беше една от библиите за моето поколение. Беше създадено от Стюърт Бранд, недалеч от тук, в Менло Парк. И той му вдъхна живот по своя поетичен начин. Това беше в края на 60-те, когато все още нямаше компютри и печатно публикуване. Тогава всичко се правеше с пишеща машина, ножица и Полароиден фотоапарат. Беше нещо като Гугъл в хартиен вариант, 35 години преди появяването на самия Гугъл. Беше идеалистично и пълно с полезни съвети и страхотни идеи. Стюърт и неговият екип успяха да издадат няколко броя на „Каталог на Земята“ и когато времето му отмина, те подготвиха своя последен брой. Беше в средата на 70-те и аз бях на вашата възраст. На задната корица имаше фотография на провинциален път в ранно утро, такъв, по който можете да се движите на автостоп ако се осмелите да бъдете авантюристи. Под фотография беше написано:
„Останете си гладни. Останете си глупави!“.

Това беше тяхното прощално послание. „Останете си гладни. Останете си глупави!“ И аз винаги съм си пожелавал същото. И сега, когато вие се дипломирате, за да започнете живота си отначало, аз ви пожелавам същото. „Останете си гладни. Останете си глупави!“
Благодаря ви много.

Речта е произнесена на 12-ти юни 2005 година по време на церемонията по дипломирането на випуск 2005 на Станфордския университет.